Три седмици след като започнах да използвам Неврокер всеки ден, внуците ми Мартин и Калина отново ни дойдоха на гости.
Пак ме попитаха дали можем да отидем заедно в зоологиеската градина, както правехме преди.
За първи път от години не се поколебах.
„Кой иска да ходим в зоопарка?“ – попитах аз.
Лицата им веднага грейнаха.
Прекарахме почти целия ден в разходки – минахме покрай слоновете, маймуните, лъвовете и любимите им животни.
Не се оглеждах през няколко минути къде има пейка, за да седна.
Не се страхувах, че краката ми ще ме подведат.
Не се борех с обичайните остри пробождания и изтръпването, които преди ме караха постоянно да спирам и да си почивам.
Просто бях… с тях.
Истински присъствах в момента.
Движех се.
Живеех.
А когато стигнахме до клетките с животните и Калина ме хвана за ръката, си спомням, че си помислих:
Точно заради това не се отказах.