Искам да ви разкажа за последните три години от живота ми, защото мисля, че някои от вас ще се познаят в това, което описвам.
Бях учителка в начално училище в продължение на 34 години.
Пенсионирах се с планове — градината, книжния клуб, танцовите спектакли на внучката ми Мария.
Имах какво да чакам.
После диабетната невропатия реши да наруши тези планове.
Започна с леко парене в краката.
Нищо драматично — просто достатъчно, за да ме дразни.
След шест месеца вече ме събуждаше в два часа през нощта.
Онзи специфичен, парещ вид болка, при която не можеш да намериш удобно положение.
Лежиш и броиш минутите до изгрев.
Спрях да ходя на градинарски клуб.
Спрях да ходя пеша до съседката ми Пенка.
Гледах спектаклите на Мария от мястото най-близо до изхода, за да мога да тръгна, ако се наложи.
Светът ми стана много, много малък.
Моментът, който нещо разби в мен, беше когато случайно чух дъщеря ми да говори по телефона.
Мария я беше попитала: „Мамо, бабичката ще се оправи ли?"
Седях дълго с този въпрос.